Дъждът ..



Ама Дъждът с главно Д, онзи който пречиства, успокоява.
Дъждът не може да е друго освен дар.

Малко е студен и влажен, малко мрачен, но ако се вгледаш в цялостната картина (особено ако я гледаш иззад прозореца на стаята с чаша топличко кафе или чай в ръка), то няма как да не забележиш щрихите, които нанася.

Гледам как разцъфналите дръвчета, избуялата трева, та дори и сивите и скучни сгради, са някак обновени.
Дъждът отмива всичко, носи успокоение.

Да не ме разберете погрешно - всеки дъжд си е индивидуален. Да не си помислите, че днешният дъжд е като онзи от преди няколко седмици, или този утре ще прилича на него.
не!

Днешния е успокояващ, леко хапливо студен, малко тъжен, но успокояващ. Даже някак незабележим - едва, едва можеш да уловиш пръските, които се прокрадват между листенцата.И въпреки това си вали, незабележимо, но настоятелно.

Бих го нарекла Дъждът на постоянството.

И в това се крие чарът му. Не е като онези дъждове - бързо изливащи се, съпроводени с гръм и тътен, няма прекалено много облаци, нито пък прокрадващо се слънце. Няма много кал, големи локви, няма порои, нито дъга.

Съвсем обикновено сиво небе, тих, ромолящ дъждец. Да ти се прииска да си като него - без излишни емоции, без крайности...

Има скрит потенциал в този дъжд, убедена съм! Цялата тази безразличност към света, която показва, всъщност е маска. Нали го виждам, че вали така ситно и бавно, защото не иска да нарани цветчетата, защото знае колко са крехки листенцата и венчелистчетата им. Иска да ги погали. Бавно и нежно. Пълно с грижа.
Това е дъждът на майките, на скритата обич, на ласките.

Без излишна бурност, без ярки прояви.

Просто обич.

Не е моят дъжд - моят е от онези с много силен вятър, гръмотевици, големи мехурчета в локвите и хоп! - слънчеви лъчи, отблясъци .. Променлив .. буен.

Кога ли ще утихне?

Някой ден, защо пък не, ако вали ей така спокойно, както сега .. то, може пък тогава да кажа, че това е моят дъжд.

Засега му се радвам, без да е мой. Успокоява ме, както ме успокоява погледът на мама, ласките ѝ. Обичам да му се радвам с топъл чай и хубава книга. Обичам понякога и да изляза навън и да вдигна лице нагоре, да го оставя внимателно да ме погали.

Само този дъжд може да отмие така нежно насъбралите се емоции - хубави и лоши.

Благодаря му, че го има.

 

 

П.П. Осъзнах, че втората крачка към дадено нещо понякога е по-трудна, отколкото първата. Лесно е да поемеш по пътя - или в моя случай да създадеш блог и да напишеш първата публикация - но понякога отнема време да продължиш, да пристъпиш напред. Е, дано вече не се спирам толкова много, дано крача по-уверено. :))