Да преоткриеш сетивата .

Да си сред природата е толкова простичко, естествено .. 

не ти е нужно нищо друго освен собствените ти сетива ..

Да чуваш  -     

песента на щурците, 

крякането на жабите, 

докосването на листенцата от вятъра,

песента на птиците,

шумоленето на тревата,

собственото си дишане .. 

Да виждаш  - 

изгрева и залеза,

чисто синьото утринно небе .. 

белите пухкави облаци носещи мечтите ти,

капчиците роса по цветята,

полета на птиците,

зелените планини, безкрайните поля .. горите ..

Да докосваш   -

     горещата почва с краката си,

влажната трева,

неузрелите плодове подаващи се между клоните ..

Да чувстваш! -

слънчевите лъчи притичващи по кожата ти,

смехът на вятъра в косите ти,

целувките на капчиците дъжд по устните ти ..

Майката Земя - в душата ти ..

в теб, като едно цяло.

За мен и теб "по принцип" .

Добро утро с чаша кафе и малко размисли :)

Какво нещо са навиците и промените.
Да не говорим за обещанията и заканите. 

Празниците минаха, с тях трябваше да отминат и промените в навиците - е да, ама не. 

Странно е как човек изгражда някакви навици, казва че "по принцип" той не прави така или иначе, но и най-малкия повод променя нещата. 

Е, тъй като аз "по принцип" не съм такава каквато станах напоследък, ще си променя нещата за добро, ей така без повод. А, може би най-добрия повод, е че просто се чувствам прекрасно, когато съм себе си, заради мен самата, а не заради другите. 

Съветвам всеки да опита да бъде себе си, такъв какъвто иска да е. И не, това не е егоизъм, това не е самоугодничество, това е да бъдеш честен спрямо другите и спрямо теб самия. 

Започнах да говоря за тези неща по повод това, че ми е наистина трудно да направя някои големи стъпки, не защото нямам желанието, а защото заради другите намирам оправдания. И така си продължавам да ситня, или дори бих казала да тъпча на едно място, че понякога и да се връщам назад. 

Оправданията са всичко, което е нужно на човек, за да не направи нещо. Бих казала, че оправданието е майка на нежеланието, както и на страха. 

Е, моето оправдание днес ще бъде - искам себе си. 

И като съм тръгнала към промените, защо да не си поставя и едно предизвикателство - целия ден да не се оплаквам и да се усмихвам малко повече. Нека да видим как ще се чувствам накрая на деня и през следващите. 

Хубаво е не да си "позитивен", което напоследък започна да звучи клиширано, все пак като човек имам самочувствието, че съм съставена от далеч повече неща от  една положителна и една отрицателна част. Така че, нека бъдем разнообразни, цветни, променливи, но най-важното да бъдем себе си. Нека това към което се стремим да е вътрешния мир, доброто и щастието. Те пък от своя страна никога нямаше да са така безценни, ако не съществуваха и тъжните моменти, малките спречквания и големите препятствия. Нека понякога да се цупим, караме и т.н., но отново да го правим по свое му, да бъдем себе си.  

Хубав ден! :)

Дъждът ..



Ама Дъждът с главно Д, онзи който пречиства, успокоява.
Дъждът не може да е друго освен дар.

Малко е студен и влажен, малко мрачен, но ако се вгледаш в цялостната картина (особено ако я гледаш иззад прозореца на стаята с чаша топличко кафе или чай в ръка), то няма как да не забележиш щрихите, които нанася.

Гледам как разцъфналите дръвчета, избуялата трева, та дори и сивите и скучни сгради, са някак обновени.
Дъждът отмива всичко, носи успокоение.

Да не ме разберете погрешно - всеки дъжд си е индивидуален. Да не си помислите, че днешният дъжд е като онзи от преди няколко седмици, или този утре ще прилича на него.
не!

Днешния е успокояващ, леко хапливо студен, малко тъжен, но успокояващ. Даже някак незабележим - едва, едва можеш да уловиш пръските, които се прокрадват между листенцата.И въпреки това си вали, незабележимо, но настоятелно.

Бих го нарекла Дъждът на постоянството.

И в това се крие чарът му. Не е като онези дъждове - бързо изливащи се, съпроводени с гръм и тътен, няма прекалено много облаци, нито пък прокрадващо се слънце. Няма много кал, големи локви, няма порои, нито дъга.

Съвсем обикновено сиво небе, тих, ромолящ дъждец. Да ти се прииска да си като него - без излишни емоции, без крайности...

Има скрит потенциал в този дъжд, убедена съм! Цялата тази безразличност към света, която показва, всъщност е маска. Нали го виждам, че вали така ситно и бавно, защото не иска да нарани цветчетата, защото знае колко са крехки листенцата и венчелистчетата им. Иска да ги погали. Бавно и нежно. Пълно с грижа.
Това е дъждът на майките, на скритата обич, на ласките.

Без излишна бурност, без ярки прояви.

Просто обич.

Не е моят дъжд - моят е от онези с много силен вятър, гръмотевици, големи мехурчета в локвите и хоп! - слънчеви лъчи, отблясъци .. Променлив .. буен.

Кога ли ще утихне?

Някой ден, защо пък не, ако вали ей така спокойно, както сега .. то, може пък тогава да кажа, че това е моят дъжд.

Засега му се радвам, без да е мой. Успокоява ме, както ме успокоява погледът на мама, ласките ѝ. Обичам да му се радвам с топъл чай и хубава книга. Обичам понякога и да изляза навън и да вдигна лице нагоре, да го оставя внимателно да ме погали.

Само този дъжд може да отмие така нежно насъбралите се емоции - хубави и лоши.

Благодаря му, че го има.

 

 

П.П. Осъзнах, че втората крачка към дадено нещо понякога е по-трудна, отколкото първата. Лесно е да поемеш по пътя - или в моя случай да създадеш блог и да напишеш първата публикация - но понякога отнема време да продължиш, да пристъпиш напред. Е, дано вече не се спирам толкова много, дано крача по-уверено. :))

Един край и едно ново начало

Слагам край на старата година, абсолютно, окончателно..
Равносметките си ги направих, всичко е подредено в ума ми, всичко е далеч зад мен.
Накратко - година, която преобърна и мен и целият ми свят, запознах се с едно друго мое аз, опознах го и сега се надявам да го оставя, поне за мъничко..нека си почине.
Сега, през 2013 ще опозная някое друго мое аз, някое също толкова неочаквано, подценявано, дори скрито. Започвам още в последните мигове на тази стара година, започвам с първата си публикация.
Ами, здравейте! Странно ми е да я пиша и то точно в този момент, когато милиони хора празнуват, но какво пък, нали съм си аз - пълна със странности... Та, ако трябва да кажа, че този блог започва сега да съществува с тази публикация, е, ще трябва най-безочливо да ви излъжа. Този блог не е преставал да съществува. В главата ми ... мхм, знам че е странно, но ... тепърва ще ви говоря и срещам с моите странности. Не обичам описанията, не обичам да се вмествам в рамки, клишета, определения, нито пък да си залепям етикети.. аз съм си аз, винаги успявам да се самоизненадам и да извадя нещо ново от себе си, така че оставям ви сами да си изградите една въображаема представа за мен :) .. Бях започнала да говоря за блога, да, наистина той съществува отдавна в главата ми, но то в нея са поместени толкова много неща, че току виж и вие съществувате там, знам ли... Като се замисля, приличам на ходеща пишеща машина, или някакъв вид анализатор... дори не знам, това което пиша и дискутирам понякога, дали е публикация, книга или разказ. В допълнение - все още не съм разбрала себе си, но работя по въпроса.
Та, за да не ставам досадна, или поне не в първата си публикация, която може би ще бъде прочетена поне от 1 човек, а ако не най-малко ще остане запечатана някъде из виртуалната история ... та, пожелавам на всеки едно прекрасно посрещане на новата година, която аз вече започнах, давам началото. Може би ще ме срещате малко по-честичко от догодина : )) и не смятам да се ограничавам и да ви казвам за какво ще четете в моята цъфнала ръж, предполагам ще има от всичко по мъничко. Засега посявам семенцата, надявам се заедно да се наслаждаваме на разцъфтяването.
:)